-Бихте ли се страхували да срещнете Бог?

– Да, бих бил ужасен!
– Защо?
Шотландският гробар стоеше под дъжда сред хилядите надгробни паметници около древната църква, където рабо-теше и като завеждащ Неделното училище.
– Поради всички онези ужасяващи истории в Библията.
Зададох същия въпрос на множество хора от Британски¬те острови. Това беше част от пътуване от 13 000 мили из красивата Великобритания, а целта на пътуването ми беше да открия защо в тази някога подчертано християнска земя днес толкова малко хора все още редовно ходят на църква или изповядват вяра в Бога.
Попитах една благочестива дама, посветила дългия си живот на благородната кауза да преподава Библията на деца.
– Бихте ли се страхували да срещнете Бог?
– Ни най-малко.
– Защо не?
– Поради всички онези прекрасни истории за Божията любов.
– Ами всички ужасяващи истории в Библията?
– Ние не се фокусираме върху по-жестоките аспекти на Писанията. Предпочитаме да подчертаваме говорещите за Божията любов.
– Но какво да кажем за огненото езеро в книгата “Откро-вение”?
– О, с децата не разглеждаме тази последна книга на Биб-лията.
– Ами историята за Потопа в книгата “Битие” и как Бог уда¬вя всички, с изключение на осем души?
– О, децата нямат затруднения с нея! Те имат чувство за справедливост, а и особено им харесва идеята как Бог спася¬ва онези осем човека в ковчега.
Гробарят и библейската учителка очевидно не са сред великобританците, които са се отказали от християнството, така както го разбират. Но за много други хора “по-жестоки¬те аспекти на Писанието”, както ги нарече учителката, са спо-могнали те да обърнат гръб и на Бога, и на църквата.
По време на моето проучване бях свидетел на чести пре-пратки към ужасите на ада и към невъзможността да се дове¬рим на такъв бог, който иска от нас подчинение под заплаха¬та от вечни мъки. Както една актриса, малко по-разгорещено се оплака: “Боговете на другите религии са по-малко жесто¬ки от Бога на Старият завет!” Тя си спомняше с ужас само за онова божество, което познаваше от детството си. А Богът, на Когото можеше да се довери, все още не бе заел мястото му.
И все пак хората във Великобритания са все така прия-телски настроени, каквито винаги съм ги познавал. Домът и семейството са все още в центъра на обществото. Но топло-тата и приятелството, които може би се намираха някога в църквата, днес от мнозина са търсени някъде другаде. Люби¬мо място е кварталната кръчма.
– Защо църквите са толкова празни, а кръчмите пълни?
– По-добро обслужване, предполагам! – бе незабавният
отговор на пенсиониран продавач на сладолед в Лондон, са
–
модоволно облягащ се на бастуна си, докато разговаряхме в
близост до закованата с дървени греди врата на каменната
енорийска църква, която той се надяваше скоро да закупи и
превърне в свое жилище.
– Бихте ли се страхували да срещнете Бог?
– Защо трябва да се страхувам? Не ме е страх от никого. Освен това аз винаги съм бил порядъчен човек.
– Посещавахте ли тази църква, преди тя да бъде оконча-телно затворена?
– Не съм ходил на църква в продължение на години…О, да, посещавах Неделното училище, когато бях малък. Но бях подложен на натиск, за да го правя.
– Чий беше натискът?
– На майка ми!
Подобно на пенсионирания продавач на сладолед, много други споделяха за своите майки и баби, които са се грижили те да посещават Неделното училище в детските им години. Но след като са пораснали, поради редица въпроси, остана-ли без отговор, се е стигнало до разочарование и обезверя-ване. Често срещан израз беше “разочарование от Библия¬та, църквата и Бог”. В страната, която е направила толкова много за разпространяването на Писанието по света, един собственик на книжарница ми каза: “Ще сметна за успех, ако успея да продам две библии в рамките на една година!”.

Мнозина биха искали да могат все още да вярват

Но дори докато отделни личности и цели семейства оп-исваха своето неверие, долових у тях копнеж все още да има Някой, на Когото биха могли да се доверят – Бог, Чиито действия са разбираеми и разумни.
– Иска ли ви се понякога да можехте все още да вярвате?
– Да! – беше решителният отговор на красноречив ирлан
–
дец, който като момче посещавал не по-малко от три църкви
всяка неделя и все още умееше да цитира Писанието по па
–
мет. – Но просто няма доказателства.Застанали върху малък стръмен мост над канала в Страт-форд на Ейвън, града на Шекспир, говорих с мускулест мото¬циклетист, който каза, че никога не е вярвал в Бог.
– Чели ли сте някога Библията?
– Не.
– Били ли сте някога на църква?
– Не.
– Когато дойде краят на живота ни, ще разберем дали има Някой в отвъдното.
– Точно така.
– Ако се окаже, че наистина има Бог, очаквате ли да се страхувате от Него?
– Не. Ако има Бог, аз съм сигурен, че той ще бъде “едно от момчетата” (бел.пр. – английска фраза, визираща приятел-ство).
Той не каза това насмешливо и съвсем сериозно добави, че макар да не знаем със сигурност нещата относно Бог, все пак трябва да се държим добре един с друг.
– Няма истински ад – продължи той. – Адът са хората. Хо-рата са лоши един към друг.
Здравият, но в същото време чувствителен мотоцикле¬тист, изглежда, приветстваше идеята за Бог, така както го оп-исваше. Едно нещо е сигурно и то е, че има широко разпрос-транени представи за Бог, които той не може да приеме.
С или без ранно религиозно обучение, много хора, изпо-вядващи неверие в Бог, все пак говориха, макар и смътно, за далечна, но добра сила. “Доброжелателно духовно при-съствие” бе описанието, дадено от една млада майка, която си припомняше своите посещения в Неделното училище в детските години.
Запознах се и с дружелюбно четиричленно семейство, което се разхождаше в близост до един плаж в североза¬падната част на Англия. Майката сподели със съжаление, че постепенно са изоставили християнското богослужение и вяра. “Бог и църквата са твърде далечни – обясни тя. – Вече са опразнени от смисъл.” Въпреки че с години бяха посеща-вали църква и Неделно училище в миналото, никой от семей-ството не успя да си спомни дори и една библейска история.
“За да има Бог, на Когото отново бихте се покланяли, ка¬къв трябва да бъде Той?”
Единадесетгодишната Лорейн тихо отговори: “Той трябва да бъде Такъв, на Когото мога да се доверя и никога да не ме разочарова”…

Има ли Някой, на Когото можем да се доверим?

Не би било от голяма полза да се опитвам да открия отго¬вор на този въпрос, като цитирам твърденията на Писанието. Именно популярният образ на Бога (така както са го разби-рали тези хора!) е това, което ги е накарало да се усъмнят. И допълнителното цитиране на любящите истории не би било достатъчно, за да компенсира “по-жестоките аспекти на Пи-санието”. Кои пасажи в действителност казват истината? За много разсъждаващи хора Библията е загубила авторитет, тъй като написаното в нея невинаги изглежда последовател-но.
Съпругата на един успяващ бизнесмен търсеше думи
да опише своята представа за Бога. “Противоречив, свое
–
нравен, капризен” – започна тя, но окончателно се спря на
“жесток”. “И защо – продължи тя – да не можем да съхраним
ценностите на християнството – да обичаш ближния си как
–
то себе си – и без Бога на християните?” Подобно на много
други, и тя е израснала в Неделното училище, но днес (не без
прокрадваща се нотка съжаление в прямите й думи) обявява
себе си за атеист.
Неотдавна кралица Елизабет публично отбеляза, че хора¬та във Великобритания не ценят нищо по-високо от своята свобода и индивидуалност. В продължение на векове те са защитавали, понякога дори с риск за живота си, свободата да се покланят в църква по свой избор. Днес не са много хора¬та, които упражняват същата тази свобода, тъй като мнозин¬ството предпочита да се дистанцира от църквите и верския живот.
Бог, Библията и църквата се възприемат не толкова като заплаха за тази ценна свобода, колкото по-скоро като нeу-местни, принадлежащи към една отминала епоха на кре-постни селяни и аристокрация, когато свободата е била при-вилегия на малцина и властимащите са се възползвали от суеверието на бедните.
Навсякъде из Великобритания е пълно със знаци, напом-нящи за годините, когато християнството се е радвало на да-леч по-голям авторитет. Но твърде често това са паметници не само на куража и вярата на отделна личност, а също и на дългата тъмна история на опитите на религията, включител-но и на християнството, да ограничи свободата и индивиду-алността с варварски средства.
В Честър, близо до северната граница на Англия и Уелс,
край пътя има скромен каменен паметник, който ни помага
да помним, че повече от един клон на християнството е уп
–
ражнявал жестоко потисничество. Надписът гласи, че Джор
–
дж Марш, протестантски свещеник, е бил “осъден на смърт
и изгорен в близост до това място заради истината” по вре
–
мето на Кървавата Мери през 1555 г. Същият паметник въз
–
поменава и Джон Плийзингтън, католически свещеник, “убит
мъченически тук” от протестантите през 1679 г. и “канонизи
–
ран за светец през 1970 г.”. И двамата обявени за еретици са
били умъртвени в името на общия християнския Бог, а тъл
–
пите, които са се събирали, за да станат свидетели на такова
дело, едва ли биха могли да бъдат обвинявани за отношение
към Бога, изпълнено с объркване и страх.
Дори в настоящото по-просветено време в съзнанието на много хора Бог, Библията и църквата не се възприемат като издигащи достойнствата на свободата и индивидуалността. Не успели да разберат християнството, много хора нами¬рат за по-лесно да разглеждат Бог и религията наравно със Стоунхендж и Кулата на Лондон, като част от колоритното културно наследство на Великобритания. Наследство, което трябва да бъде пазено, дори ценено, но не и да бъде част от съвременния начин на живот.

Дошъл ли е краят на християнската епоха?

Както друг мотоциклетист от Стратфорд сподели: “Като момче в Неделното училище вярвах в един доброжелате¬лен Бог. Но вече просто не ми е нужен”. Толкова много хора, изглежда, споделят тази гледна точка, че вече се говори за край на християнската епоха във Великобритания, както и в голяма част от Европа.
“Не е нужно да ходим на църква, за да бъдем порядъч¬ни хора” – сподели, облягайки се на яркочервения си ван, Бари – господин, работещ като касапин. Когато го помолих да назове името на църквата срещу неговия магазин, но от другата страна на улицата, той се засмя и поклати глава: “Вие говорите с неподходящия човек. Аз не вярвам в Бога и нико¬га не ходя на църква”. Но у Бари ясно се виждаха белезите на един наистина порядъчен човек.
Когато християнството е по-доминиращо, би могло да се
очаква, че в резултат хората с различни мнения ще се отна
–
сят с повече уважение един към друг. Но както отбеляза един
изтъкнат оксфордски библиотекар, самият той благочестив
християнин: “Едно добро нещо, което може да се каже за
упадъка на религията във Великобритания днес е, че хората
вече са по-толерантни един към друг”.
Вероятно е голямо разочарование за Бога, че толкова много достойни и порядъчни хора в тази страна и в целия свят Го идентифицират с по-малко свободно и по-малко ци-вилизовано време. Колко ли би искал те да чуят невероятните думи на Сина Му, изречени преди почти две хиляди години: “Не ви наричам вече Мои слуги. Наричам ви Мои приятели!”.
Кое управление би могло да бъде по-цивилизовано, кое общество по-свободно от това, представяно от Бога в Йоан 15:15?

1. The Scottish word for “church.”

2. In England, these are the familiar terms for mothers and grandmothers.

3. In England, decent means well-behaved, respectable, and kind.