Няма приятелствобез доверие
Ако Бог иска от нас да бъдем Негови приятели, защо често в Писанията изглежда толкова недру¬желюбен? Не казва ли Библията, че ако човек иска да има приятели, самият той трябва да бъде приятелски настроен?
Със сигурност изглежда, че именно това се казва в Прит¬чи 18:24, особено в превода на Kрал Джеймс (King James Version) от 1611 г. (бел. пр. Също и в българския Цариградски превод): “Человек, който има приятели, трябва да се обхож¬да приятелски. Има приятел, по-тесен и от брат”.
Повечето хора вероятно са открили от собствен опит ис-тината, скрита в първата част на тази притча. Едва ли може да се очаква да имаме приятели, ако самите ние не сме при-ятелски настроени. Но и до ден днешен преводачи на Биб-лията не са съгласни, че това е смисълът, който еврейският писател е искал да вложи. Множество варианти на първата част на този стих се предлагат в различните версии.
По-близък и от брат
Преводачите изглеждат в съгласие относно смисъла на втората част на стиха: истинският приятел е по-привързан и от брат. Изводът, изглежда е, че на приятелите от първата част на стиха не може да се има доверие и много версии са преведени съответно:
„Има приятели, които претендират да бъдат приятели, но има приятел, който се държи по-близо и от брат“ (Revised Standard Version, 1952).
„Някои приятели си играят на приятелство, но истинския приятел се държи по-близо от най-близкия роднина“ (New Revised Standard Version, 1989).
„Някои приятелства не траят продължително, но някои приятели са по-лоялни и от братя“ (Good News Bible, 1976).
Когато Исус отправя предложението Си за приятелство към Своите ученици, дали само си играе на приятелство? Дали само се преструва, че е толкова приятелски настроен? Не може да има трайно приятелство без взаимно доверие и благонадеждност. Съществува ли основателна причина да се доверим на Божия Син като на “приятел, който се държи по-близо от брат”?
Как да разбираме тези “ужасяващи истории”, които из-глеждат толкова заплашително и неприветливо за шотланд-ския гробар, тези “по-жестоки аспекти на Писанията”, които и благочестивата библейска учителка избягва да обсъжда с младите си ученици? Трябва ли тези пасажи да се разбират може би като представляващи характера на страховития Отец, а не на благия Син?
Може ли Бог-Отец да бъде като Исус?
Филип е един от учениците, които са привилегировани да чуят поканата на Учителя за разбиращо приятелство. Оче-видно той също е озадачен от явната разлика между друже-любието на Исус и това, което се предполага, че е картината за Бог-Отец в Стария Завет. “Господи – иска той – покажи ни Отца, и достатъчно ни е.”1
“Аз Съм бил с вас през цялото това време, Филип, и все още ли не Ме познаваш?”
“Но нашите въпроси не са относно Теб – продължава Фи
–
лип. – Ние Те познаваме и обичаме, Господи. И въпреки че Ти
се покланяме като на Божи Син, не се страхуваме да бъдем
близо до Теб тук, в стаята на горния етаж. Този, относно Ко
–
гото е въпросът ни, е Отец. Искаме да знаем за Бога, Който
гърми на Синай, Който удавя целия свят по време на пото
–
па,2 Който унищожава градовете Содом и Гомор;3 Който уби
–
ва Надав и Авиуд4 и отваря земята да погълне непокорните
Корей, Датан и Авирон,5 Който нарежда убиването на Ахан и
неговото семейство6 и прави да падне огън от небето на пла
–
нината Кармил.”7 “Исусе, би ли могъл Отец да бъде като Теб?”
А Господ отговаря: “Ако наистина Ме познаваше, щеше да познаваш и Отец. Който е видял Мен, е видял Отца. Как мо-жеш да кажеш: “Покажи ни Отца”? Не вярваш ли, че Аз съм едно с Отца и Отец е едно с Мен? Ако Ми се доверявате, мо-жете да се доверите и на Онзи, Който Ме е изпратил”.
A относно онези смущаващи истории за дисциплина и смърт – може би е продължил Исус – не ги разбирайте по¬грешно като означаващи, че Отец е по-малко приятелски настроен и по-недостъпен, отколкото съм Аз. Всъщност Аз съм Този, Който води Израел през пустинята. Заповедта да се убие Ахан с камъни е Моя!
Павел разбира това, когато пише, използвайки познатия библейски символ за канарата. “Защото пиеха от една духов¬на Канара, Която ги придружаваше; и тази Канара бе Хрис¬тос.”8 Ако Филип би продължил да пита, учениците сигурно биха получили още безценни обяснения, които биха могли да запишат по-късно в евангелията. Би могъл да попита на-пример: “Защо, Господи, си поръчал убиването на Ахан и ця-лото му семейство, а се намеси да предотвратиш убиването с камъни на жена, уловена в прелюбодейство? Защо гърмеше толкова силно от планината Синай, а говориш толкова благо на нас сега?”.
За съжаление в този момент учениците са по-заинтере-совани кой ще заеме най-доброто място на масата и кой ще има най-висока позиция в бъдещото царство.
Така че сега е наш ред да задаваме въпроси и Исус ни кани като Негови приятели да се стремим към такова разби¬ране.
Защо Бог повишава гласа Си на Синай?
Представете си да присъстваме в онзи величествен ден, когато Бог слиза на Синай да говори на чедата на Израел. Ця¬лата планина се разтърсва от присъствието на Господа. Има гръмове и мълнии, огън, дим и много силен тръбен звук.
И Бог казва на Моисей: “Дръж хората на разстояние. Ако някой дори се допре до планината, трябва да се умъртви. Дали животно, или човешко същество, то трябва да бъде убито с камъни или със стрели. Огради планината. Ако някой проникне и Ме погледне, ще загине.”9 Хората са ужасени.
“…Като видяха, людете се оттеглиха и застанаха надалеч. И рекоха на Моисей: Ти говори на нас и ние ще слушаме; а Бог да не ни говори, за да не умрем.”10 Моисей ги уверява, че няма нужда да се страхуват, защо¬то той самият познава Бог и е Негов приятел. Той винаги се е приближавал към Него с най-дълбоко благоговение и стра-хопочитание, но това не означава, че преживява панически страх. И Господ говори на Моисей “лице в лице, както човек говори с приятеля си.”11 Спомнете си как безстрашно, но благоговейно Моисей отговаря на Божието предложение да се откаже от Израел и вместо тях да направи от него велик народ.12 Но по целия път от Египет до Синай хората се държат най-
непочтително, недоволстват и се оплакват, независимо от
чудното освобождение през Червено море и въпреки Божи
–
ята щедра грижа в снабдяването им с вода и храна. Как може
Бог да спечели вниманието на такива хора и го задържи дос
–
татъчно дълго, за да разкрие повече от истината за Себе Си?
Трябва ли да им говори благо, “с тих и нежен глас”, както години по-късно говори на Илия на планината?13 Трябва ли да седи и да плаче за Своя народ, както векове по-късно пла¬че, застанал на друга планина в Ерусалим?14 Само драматична демонстрация на Неговото величие и мощ е способна да предизвика почтителното отношение на онова неспокойно множество в пустинята. Ползвайки този метод, Бог поема огромен риск да бъде възприет като стра¬ховито божество, което едва ли би могло да бъде обичано като приятел.
Въпреки това Той или трябва да поеме този риск, или да загуби връзката със Своя народ.
Без почит към Него те не биха Го слушали, нито биха при-ели инструкциите Му насериозно.
Ето защо друга старозаветна поговорка учи, че “Страх от Господа е начало на мъдростта.”15 А Бог е готов по-скоро да поеме риска временно да се страхуват от Него, дори да Го мразят, отколкото да загуби връзка с децата Си.
Бихте ли били достатъчно загрижени, за да направите същото?
Всички родители и учители трябва добре да разбират този риск.
Представете си, че сте гимназиален учител, известен със своето достойнство и уравновесеност. През всичките си го-дини като учител никога не сте намерили за необходимо да повишите глас на своите ученици. Но току-що директорът на училището спешно ви информира на вратата, че сградата е в пламъци и трябва да изведете децата извън нея възможно най-бързо.
Обръщате се и с обичайния си тих и спокоен глас обявя¬вате, че сградата е в пламъци. Но понеже е междучасие, в стаята е много шумно. Никой не забелязва, че сте застанали отпред. Няма ли заради обичта си към тези деца да бъдете готов да извикате? Но ако все още не успявате да спечелите вниманието им, ще бъдете ли достатъчно загрижен да се ка-чите на бюрото и дори да хвърлите една или две гуми?
Децата може най-накрая да забележат необичайната гледка – техният нежен учител е за първи път развълнуван, викащ и жестикулиращ – както никога преди! Вероятно биха насядали, смаяни, на своите места, може би уплашени от това, което са видели.
“А сега, деца, може да започнете да обяснявате, просто се опитвам да привлека вниманието ви! Сградата е в пламъци и не искам никой от вас да пострада. Така че бързо се подреде¬те в колона и да напуснем заедно!”
Рискът от дисциплината
Кое показва по-голяма любов? Да откажеш да повишиш гласа си, да не би децата да се уплашат? Или да рискуваш да си възприет като страшен и държащ се без достойнство, но да спасиш децата, поверени на твоята грижа?
Бог поема същия този риск всеки път, когато дисципли¬нира Своите чеда. “Господ изобличава онзи, когото обича.”16 “Оригиналната гръцка дума не се ограничава до “изобли-чение” или “наказание” (същата, която се използва в превода на Крал Джеймс)
Оригиналната гръцка дума означава “образовам”, “обу-чавам”, “коригирам”, “дисциплинирам” – всяка от тези думи, може да е свързана и с евентуално наказание, но винаги за целите на възпитанието.
Това обяснение за любящата цел на дисциплинирането
от Бога е включена и в друга Соломонова поговорка:
“
Сине
мой, не презирай наказанието от Господа и да ти не дотяга,
когато Той те изобличава; защото Господ изобличава онзи,
когото люби, както и бащата сина, който му е мил.17
Посланието към евреите цитира тази сентенция и след това призовава Божиите деца да не пропускат насърчител¬ния й смисъл.
“Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със си-нове; защото кой е този син, когото баща му не наказва? Но, ако сте без наказание, на което всички са били определени да участват, тогава сте незаконно родени, а не синове. Освен това имали сме бащи по плът, които са ни наказвали, и сме ги почитали; не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем? Защото те за малко време са ни на¬казвали, според както им е било угодно, а Той – за наша пол¬за, за да съучастваме в Неговата святост. Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после при¬нася правда като мирен плод за тези, които са се обучавали чрез него.”18
Урока, който научих на долните стълби
Сега осъзнавам как моята нежна майка е рискувала да не бъде разбрана всеки път когато решеше, че имам нужда от някои особено важни уроци. Обичайното място за дисцип-линиране беше входното антре в нашата двуетажна къща в Англия.
На едната стена стоеше висока мебел с огледало, места за шапки и чадъри и едно чекмедже за ръкавици. В чекмеджето имаше два кожени ремъка. Така и никога не разбрах защо имаше два броя, но във въображението си все още чувам тракането на дръжката на чекмеджето и зловещото разбър-кване на ремъците, докато майка правеше своя избор. Тога¬ва заедно се отправяхме към стълбите.
След като майка седнеше, а виновникът беше заел съот
–
ветната поза, беше неин обичай да обсъди с мен естеството
и сериозността на извършената постъпка и всичко това под
ритмичното люлеене на ремъка. Колкото по-сериозно бе
провинението, толкова по-дълго отнемаше да го обсъдим!
Не мога да си спомня в тази болезнена позиция някога да
съм мислил: “Колко мило и любящо е от страна на майка да
ме дисциплинира по този начин! Колко великодушно риску
–
ва да не бъде разбрана, дори може би да започна да я мразя
и да я слушам само от страх!”.
Напротив, чувствата, които си спомням от тези моменти, бяха много различни!
Когато всичко свършеше, трябваше да седна на стълбите и известно време да разсъждавам над случилото се. Преди да мога да тичам и да играя отново, винаги трябваше да оти¬да при майка и следваха прегръдки и целувки, заедно с уве-рение, че нещата ще са по-добри отсега нататък.
Понякога покаянието идваше по-бавно. Спомням си из-качването до най-горните стълби, така че да мога да поглед-на през витражното стъкло на прозореца към поляната. Но беше трудно да остана ядосан задълго или да продължавам да се страхувам. Майка сякаш никога не изпускаше нервите си и не губеше самообладание. Знаехме, че няма нищо, което не би направила за нас, децата, а търпението й да изслушва всичко, което имахме да кажем, беше без граница. Тя изгле¬ждаше толкова горда с нашите успехи и проявяваше такова разбиране, когато не се справяхме добре.
Наскоро посетих отново старата ни къща. Витражите са все още там, но като седнах на стълбището, ми се стори мал¬ко по-ниско от преди. И някак си не можех да си спомня бол¬ката и срама от преживяното там като дете. Като мисля за майка ми, която вече от много години е покойница, чувствам особена топлина, каквато не съм чувствал към нея по време на люлеенето на ремъците!
Надявам се никога да не забравя смисъла на онези уроци на стълбите в антрето. Майка помогна на мен и братята ми да научим една важна истина за Бога. Не че я разбрахме вед-нага, но мама беше готова да чака. И ако бяхме израснали в страх и омраза към нея заради онези времена на дисципли-ниране и наказания, това би разбило сърцето й. Но тя беше достатъчно загрижена за нас, за да поеме този риск.
Бог предпочита тихия и тънък глас
Посланието на Библията е, че Бог е достатъчно загрижен за народа Си, за да поеме същия риск. Вярно е, че ако упорст-ваме в своите пътища, Бог в крайна сметка ще ни остави да си отидем. Но няма да се откаже от нас лесно! Той убеждава, предупреждава, дисциплинира и много повече би предпо¬чел да ни говори тихо, както говори с Илия… Но ако не мо¬жем да чуем тихия и нежен глас, Той е готов да говори и чрез земетресение, вятър и огън.19 Понякога, в много критични моменти, е необходимо Бог да използва крайни мерки, за да привлече нашето внимание и да спечели уважението ни. В такива случаи нашата неохот¬на почит е до голяма степен резултат от страх. Но Бог е по-лучил още една възможност да ни говори, да ни предупреди отново; и преди да сме безнадеждно закоравели, да спечели някои от нас да Му се доверят и да открият, че няма нужда да се страхуват.
Наистина, във всичко това Бог показва Себе Си като При-ятел, “по-близък и от брат.”20 Самият Той, Който иска от нас да бъдем Негови приятели, е толкова добър Приятел, че е готов да се отнася с нас така даже когато не сме приятелски настроени към Него. Той тър-пеливо работи, за да превърне дори враговете Си в разбира-щи приятели.
Как Бог спечелва Савел
Бог не се отказа от врага Си Савел и го превръща в Павел, великия апостол на доверието и любовта. Преди да се срещ-не с Исус по пътя за Дамаск, Савел е напълно посветен на из¬кореняването на онова, което той смята за опасно и фалшиво учение за Бога. Ако някой се е осмелявал да предположи, че той всъщност е враг на Бога, Савел би бил силно разгневен. Той има причина да смята себе си за най-ревностен и предан Негов служител, както и защитник на истината.
Но той се покланя на недружелюбно божество, което из-ползва сила, за да наложи себе си. Така че в името на бога, когото познава, Савел се опитва да принуди първите христи-яни да се откажат от своята „ерес“ и да се върнат към „исти-ната“. Ако те откажат, той ще ги арестува и дори ще ги унищо¬жи – точно както вярва, че неговият бог би направил.
Ето защо Савел е способен да подпомогне пребиването с камъни на толкова добър човек като дякон Стефан. Той не се наслаждава на екзекуцията, но я одобрява.”21 Помни истори¬ята на Синай. Бог не инструктира ли директно израелтяните, че непокорните трябва да се убиват с камъни?
“Моля те, прости на Савел!”
Как би могъл Бог да спечели човек като Савел за Свой приятел – приятел на приятелски настроен Бог?
Господ избира да се изправи срещу бъдещия Си приятел на пътя за Дамаск.
Павел е смутен от спомените си за екзекуцията. Дякон Стефан е показал забележително познаване на Писанията, а съвестта на Савел все още признава авторитета на истината.
Може би особено озадачаваща е била молитвата за прош
–
ка на Стефан точно преди да умре: “Господи, не им считай
тоя грях!”22 Говори се, че „еретикът“ Исус се е държал по съ
–
щия начин на кръста: “Отче, прости им, защото не знаят как
–
во правят!”23 Ако тези двама наистина са безбожни еретици, как биха могли да издържат подобно изтезание с такова божествено благородство?
Но Савел би могъл да разсъди по следния начин: Какво да кажем за всички онези истории на Божествен гняв и въз-мездие, извършването на правосъдие и унищожаването на грешниците и греха? И не са ли главните администратори и теолози, които са го упълномощили да извърши тази непри-ятна, но според него свята мисия? Затова Савел, продължа-вайки по пътя си за Дамаск,”все още дишаше заплашване и убийство срещу учениците на Господа.”24 Би ли помогнало, ако Бог би го докоснал леко по рамото и би попитал: “Един момент, Савле, мога ли да поговоря с теб”? Савел дори не би почувствал Божието докосване. И в своята фанатична ревност със сигурност не би чул “тихия и нежен глас”. Първо би трябвало да се направи нещо драматично, за да се привлече вниманието му.
Чрез мощен блясък от светлина Бог го приковава към зе-мята, точно там, на пътя. И освен всичко, за да осигури него-вото пълно внимание към това, което трябва да му каже, Той отнема за известно време и зрението му.
Лежейки безпомощно на пътя, Савел трябва да е бил шо-киран да разбере, че неговият нападател е не друг, а кротки-ят „еретик“, когото доскоро е презирал като слаб и пропо-вядващ безсмислици – като това да обичаш враговете си и дори да се молиш за римляните!
“Но Той би могъл да ме убие току-що – може би си е по-мислил Савел. – Аз бих го направил на Негово място. Защо не постъпи с мен, както аз постъпвам с учениците Му? Вместо това Го чувам да говори с мен тихо на собствения ми език.25 Говори и на моята съвест!”
“Съжалявам, Господи! Сбърках ужасно… Моля Те сега да
приемеш слугата Си и да ми кажеш какво искаш да направя.”
Години по-късно в писмо до вярващите в Рим Савел, наречен
вече Павел, е горд да представи себе си като “слуга или роб
на Исус Христос.”26
Павел – слугата
Но Бог иска повече от Савел, отколкото само покорно слугуване. В този момент Той не му дава конкретни поръче-ния, освен да се изправи и да продължи пътя си за Дамаск.
“Tам ще ти се каже за всичко, което ти е определено да направиш.”27 Човек на име Анания го посреща приятелски в града: “Брате Савле, прогледни!”28 Тогава Анания описва Божиите големи очаквания за Неговия нов ученик. Савел трябва да бъде помощник на Бога29 в известяването на истината.”Бог на бащите ни, продължава Анания, те е предназначил да по-знаеш Неговата воля и да видиш Праведника, и да чуеш глас от Неговата уста; защото ще бъдеш свидетел за Него пред всички човеци за това, което си видял и чул.”30
Павел – разбиращият приятел
Като разсъждава за твърдото, но великодушно отноше¬ние на Бог по пътя за Дамаск, Савел се превръща в повече от верен слуга. Той става разбиращ приятел, чиято най-висока цел е да засвидетелства истината за своя Господ, отнасяйки се с другите така, както Бог се е отнесъл с него.
“Бъдете подражатели на мен, както съм и аз на Христос” – пише той на коринтяните.31 Павел вече никога не би прибег-нал до злоупотреба със силата. За тези, които не са съгласни с него дори и по важни въпроси, той казва: “Всеки да бъде напълно уверен в своя ум.”32 А тези, които се чувстват свободни да критикуват и осъж-дат, той би попитал: “Кой си ти, за да съдиш чужд слуга?”33 Чрез своето христоподобно отношение към грубото и не-адекватното поведение на членовете на църквата в Коринт Павел показва колко добре познава своя Бог и как разбира смисъла на приятелството и доверието.
Най-напред той ги призовава с разум и любов. До тях именно той пише прочутата глава за любовта, която позна-ваме като 1 Коринтяни, 13 гл.
Но те не са впечатлени и презрително отхвърлят съвети¬те му.
Преди историята по пътя за Дамаск Павел би знаел точно какво да направи – лишаване от свобода, а за някои – убива-не с камъни! Но сега, разбира се, за това не може да става и дума.
Решава да ги посети лично, пътувайки от Ефес до Коринт. Там той е грубо оскърбен като слаб и колеблив. Църковните членове се присмиват на претенцията му да бъде апостол и оспорват неговата власт да ги коригира.
Някои казват, “Посланията му са строги и силни, но лич¬ното му присъствие е слабо и говоренето – нищожно.”34 Оче¬видно, че няма да го вземат насериозно, докато не направи нещо, за да спечели тяхното уважение.
Павел се връща в Ефес, за да реши следващия си ход. Из-глежда ясно, че ако продължава да им говори за любов, само ще задълбочи проблема. Като учителя в училището, което гори, трябва ли да рискува да повиши гласа си, за да бъде разбран? Няма ли да го обвинят, че противоречи на собстве-ната си глава за любовта?
Той се е посветил да следва примера на Христос… И знае как би постъпил Господ в такава ситуация. Христос „повиша-ва глас“ на Синай, за да спечели респекта и вниманието на израелтяните. Повишава го отново по пътя за Дамаск, за кое-то неговият бивш му враг ще му бъде вечно благодарен.
Павел взема решение. Изпраща жилещо писмо. То е тол
–
кова сурово, че плаче, докато го пише. Притеснявайки се, че
може да бъде разбрано погрешно, той не може да дочака
отговора и тръгва обратно за Коринт. Започва да съжалява
за онова, което е написал, но само за известно време. Защо
–
то още по пътя получава новината, че неговата извънредна
мярка е успяла. „Повишаването на гласа“ свършва работа!
Писмото е получено със “страх и трепет” и при новосъзда
–
деното отношение на уважение, съветите на апостола са на
–
пълно приети.35
Може ли да се доверим на Бога, Който заповядва Ахан да бъде убит с камъни?
Както Павел плаче, когато пише писмото си до грешници¬те в Коринт, така Бог също трябва да е плакал, когато е наре¬дил смъртната присъда над Ахан и цялото му семейство. Той изискал братята им израелтяни да ги убият, след което да из¬горят останките. Може ли на такъв Бог някога да се доверим като на приятел?
Като преминали границата на враждебния Ханаан, един-ствената надежда за оцеляване на хората била да приемат Бог достатъчно насериозно, за да следват Неговите инструк-ции във всеки детайл. Имало опасност непокорният и не-почтителен дух на Ахан да зарази целия лагер.36 Във време, когато животът е бил твърде евтин, Божието дисциплиниране е трябвало да бъде достатъчно впечатлява¬що и драматично, за да направи адекватно впечатление.37 Но докато камъните попадали в целта си, колко ужасен трябва да е бил всеки миг за Онзи, 38 за Когото дори едно враб-че не пада незабелязано!
Последователна картина на Бога
Сто тридесет и пет пътувания през всичките шестдесет и
шест книги на Библията в компанията на хиляди хора ме убе
–
диха, че библейският доклад разкрива последователна кар
–
тина на един безкрайно мощен, но също и толкова милостив
Бог, на Когото можем да се доверим и Чиято крайна цел за
децата Му е свободата на разбиращото приятелство.
Докато работи за тази цел, Той е готов да се наведе и да се срещне с нас, където и да сме, да ни води не по-бързо, откол¬кото сме в състояние да Го следваме, говорейки език, който уважаваме и разбираме. За да държи отворени каналите на комуникацията, Той често прибягва до мерки, заради които рискува да бъде неразбран.
За враговете Му и за повърхностните наблюдатели това са действия на един враждебен Бог.
Но за Неговите разбиращи приятели те са още едно до-казателство за това, че Божият характер заслужава пълно доверие.
А без такова доверие не може да има истинско приятел¬ство.
14 Лука 19:41-44; 13:34, Матей 23:37
29 Дума, използвана за помощници на лекарите, царе, Синедриона, или в синагогата. Някои версии предлагат превод “служител”, както и в Лука 1:2 “служители на евангелското слово”.
